И аз бях там – и мен ме хапаха комари

Хехе – бях в Пловдив за втори път. И аз съм се променила и градът е променен. Последния път не можех да позная ударението на нито един надпис, но вчера и онзидан не видях нито една табела с повече от 2 сричкови думи. е – верно, че през декември се возех из града с приятно разсеян поглед… Успях да забележа единствено една ЧОРАПОТЕКА, но както повелява Мърфи, тя беше затворена. Сега пък си харесах нещо, което се казва „НАЙ КЛУБ“. Може би някога там е стояло едно гордо Т, можеби – не. Но така определено ми харесва. Също и това автобусите да минават по разни калдаръмени улички, разни баби да се запознават с усмевка (пак в автобуса), квесторите ми да си говорят за кучето пред университета, а в автобуса (защо ли въобще го пиша??!) 3 момиченца – най-добри приятелки, да са облечени еднакво. Само едно нещо не се е променило – лелята от последното гише за билети на ЖП гарата. Не е лично отношение към мен! Съвсем не! Тя така си хвърля билетите, документите, парите на всички пътници. На грубо очертаните й устни без усилия може да се прочете: „Тая работа е гадна и ще правя каквото си искам! А аз искам да ви е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО гадно! Ако си изтървете влака, толкова по-добре! Ако искате да си купите билет за мижавите 4 лева, направо не ме безпокойте! Не се занимавам с такива боклуци като вас!“. Не се бъзикам – пред мен 1 монахиня си купуваше билет и оная леля с такъв яд и презрение й го хрърли, че въобще не се изненадах, когато трябваше да се наведа за ЖП картата си. Какво пък! Можеби гостоприемните пловдивчани нарочно са я сложили там, че никой да не иска да си тръгне от града им. (поне не с влак). Ами че как – нали някой трябва да им види новея паметник „Кан Крум“, да намери двете пропуснати запетайки и естествено да го наядат комарите. На мен лично не ми беше забавно, докато разглеждам паметника да получа по 1 ухапване по бузките и после да ме уцелят даже по любимите жълти чорапки. Просто нетърпимо! Признавам – тамошните комари имат добър вкус, защото избраха мен за мишена, ама айде моля! Не сме съвместими! Където са те, мен не трябва да ме има! Или мога да опитам да ги ловя и да си ги готвя. Ма пък тогава ще се получи нещо като автоканибализъм, щото ако съм олекнала напоследък, дължи се само на пловдивските кръвопийци! Пазете си – вадя тигана!

09.06.2007

Карта на Хановер

Ровя си аз и какво? Имам си нова цел в живота: мъж-карта на София, мъж-съдомиялна и естествено – мъж-прахосмукачка. Извън кръга на шегата – мога да се похваля, че вече имам напредък из София и почти не питам лелите как се стига до разните места. Е, това не пречи често да не знам къде съм

Вършец

“Там, където съм се оказал, е моето жилище, а там, откъдето идвам и искам да се завърна, е моят дом” (Алфред Шутц). “Моят дом е моята крепост” и понеже си е мой, най-много обичам него – къщата на баба и дядо, сгушена в полите на Балкана, където всяка глътка въздух е с мирис на поляна и където небосводът е най-близо до народа.

Прекарах детството си в град Вършец и за мен Врачанският Балкан винаги е бил като един огромен магнит. Не мисля, че съществува по-красиво кътче на Земята от Стара планина. Отколе тя е била център на Българската държава и синоним на българщината. Всеки камък, всяка долчинка представляват малка песъчинкна от историята на страната. Вечер, когато над главата ти е само Месечината и звездите светят по-ярко, по балкански, въздухът натежава и природата започва да разказва чудни приказки за самодиви и хали, които сякаш оживяват във всеки храст и шум и чувстваш с цялото си същество, че можеш да докоснеш магията, която те обгражда. В такъв момент се сливаш с природата, с миналото, с настоящето и бъдещето и ставаш по-българин отвсякога. Сърцето забива по-бързо дори от препускащия вятър и разбираш защо са се изписали толкова страници и са се изпели толкова песни за чудото, наречено България.

Вършец е малко градче, което крие в себе си много тайни. Зад всяка врата живее по една баба, която знае стотици истории за смели войводи и красиви моми. Така българският дух се предава от поколение на поколение и историята ни се запазва жива. В училище ни учат, че в големи беди хората се втурвали към Балкана, който бил като ангел – хранител на онеправданите и майка на хайдутите – борци за правда и свобода, защото един истински балканджия не може да търпи хомот и да диша робски въздух. Неслучайно сравняват четниците с балкански орли – орелът е символ на свободолюбието, на вродената страст и сила. Родният ми край се слави с Иванчова поляна, чието име е свързано с легенда за една смела българка, която скача в пропастта заедно с група турци, за да предпази град София от опустошителен набег.

Но най-любимата ми легенда си остава за мома Тодора. Влюбеният в нея турски паша погубва тамошната чета, чийто байрактар е първото й либе. Покрусената Тодора окачва чеиза си по скалите, където са убити четниците, но за последните три скали не остават дарове и тя им слага трите си кукли, а накрая сама скача от най-високата канара. В нейна памет народът нарича трите чуки Тодорини кукли.

Мястото, което ме кара да се чувствам българка, си остава терасата вкъщи, откъдето се виждат Тодорини кукли. В трудни моменти или когато пред мен стои важно решение, първият ми порив е да се сгуша на терасата и да черпя сила от неизчерпаемия извор на мъдрост и магия, наречен Балкан. Съдбовната смелост на мома Тодора винаги е била пример за мен и говори, че българите имат голяма душа и щом се вслушват в нея, ще постъпват правилно, защото историята отсява само стойностното, а аз съм сигурна, че споменът за смелата българка няма да умре, както самата Стара планина ще пребъде във вековете.

Аз съм българка и се гордея с произхода си. А ти?

21.01.2006 г.

Защото тук му е мястото на нашия диалог

За какъв се мислиш… джонеВ?!

„…Въпросът е как те пирема публиката и дали умееш да контактуваш, дали си добронамерен, а не за какъв се мислиш… Това си е част от играта… Не обичам смесването на ролите. Не можеш да бъдеш всичко… Жизненоважно е да се наблегне на образованието… Изкопчии може винаги да намерим или да си внесем… Но преди това трябва да се смени елиттът. Събитията са динамични, амортизацията е голяма, хората се уморяват и изчерпват…

Цинизмът ни се корени в много неща, срамуваме се да говорим за чувствата си и да ги показваме. Предпочитаме да бъдем по-арогантни и високомерни. Поезията ни плаши (http://bglog.net/Poetry/13517)…

По принцип ловът вдига адреналина, но не е страшно…“

в. „24часа“, 30 юни 2007г., откъси от интервю на Диляна Ценова с Тончо Токмакчиев

04 Юли 2007

две усмихнати възрастни дами-особнячки

Така. Сега да се изясни темата за книжарничката. Тя ще бъде малка, дървена, с красиви вити стълби, с много цветя в саксии и няколко котета. Ще живеем с Яна на горния етаж и ще сме две усмихнати възрастни дами-особнячки. Ще слизам всяка сутрин и ще сядам да плета детски неща в големия си фотьойл и ще разрешавам на хората да четат книжки без да ги плащат. Ще обяснявам каквото знам и ще съм много любезна и като ми дойдат гости, ще затварям книжарницата и ще им правя чай. Ще слагам бром в чашите на тея, които не обичам, а на другите – ром. Да не забравя да кажа, че през цялото време ще звучи музика и ще имаме снимки и красиви картини по стените и какво ли не, но няма да е претрупано. Даже може в моята стая да си сложа на стената едно огроооомно ветрило. А в по-слънчевите дни ще излизам на пейчицата пред книжарничката и ще гушвам купчина малчовци и ще им чета книжки с много картинки.През зимата ще ги събираме около голямата камина и ще им разказваме приказки – може би по-страшнички. И даже може да си имаме цял куп спални чували и от време на време да си правим книжарна спалня и пикници около камината.И да ги учим да правят оригами и да оцветяваме книжки и да правим пчеличките зелени, а луната червена… И всяко дете да си има коте или цвете, за което да се грижи и собствена кутия от обувки, където да си държи шарените тебешири, любимото камъче, пръстенчето „Ай“, прашката, снимка на кученце и т. н.

Успоредно с това ще имам и малка фирма за разнасяне на хляб. Събота и неделя лично ще нося хляб по магазинчетата в селата и ще радвам хората. Ще им давам топъл хляб и те ще ми се усмихват. От време на време по пътя ще спирам буса и ще бера цветя и после заедно с хляба ще ги подарявам на малките деца или на някоя бабка с пирографирано бастунче. Хммммммм…. И на Коледа ще подарявам камбанки като бонус и ще нося червена шапка и ще викам „Йохохо“ вместо „Здрасти“ и ще си слагам хартиени снежинки на задното стъкло на буса и ще возя децата до ледената пързалка. Но няма да се науча да карам кола – просто ще си имам някое момче, което да ме кара и да ми разказва за новата си приятелка и аз ще му давам съвети в любовта и ще го уча как да ароматизира писмата си и как да й изработи най-хубавото герданче от невен или пръстенче от кестен.
През лятото ще си закачам обички от черешки, но на никой няма да му е странно или няма да му пречи, защото ще му се усмихвам широко.

Ще си имаме и къща на дърво. Вечер през лятото ще се излягам на дъските пред къщичката и ще гледам звездите. Ще си пея и няма да ми пука, че е фалшиво. Ще си суша цветя и ще мирише постоянно на поле. Ще си имаме и гнездо с птички и те ще ни пеят, когато аз мълча. Следобед ще пием чай или мляко с какао от голям жълт термос. На рождения ми ден ще се качваме на дървото и ще пускаме балони със сърдечни пожелания за мен от всичките ми приятели. Аз обещавам да не ги чета. Просто ще ги пускам да летят и да са свободни – ще ги направя най-щастливите пожелания на света. Ще им се радвам и дори някой да не ми напише нищо на листчето си, ще бъда щастлива. Ще се усмихвам и ще пляскам бързо бързо и после дълго ще се люлея на хамака до дървото. Може отвътре да облепим къщата на дървото с детски рисунки и да поръсим пода с борови иглички за аромат и автентичност. И вечеp да оставям хранa на прозореца, за да ме обичат катеричките и зиме да си крият жълъдите в нашата къща. Не че ще им ги взема. Просто те не знаят, че тайно ще им добавям още и дори може да им струпвам мъх в някой ъгъл, за да не им е студено, докато обядват….
И до къщата ще минава и река и ще си имаме малък кей, който се разширява към средата на езерото. Там ще можем да се печем и да ловим риба или просто да слушаме тишината, да обърнем гръб на урбанизираната цивилизация.

И ще си направя и пътешествие с балон. Ще стана летящ холандец и ще изследвам живота на дивите патици и ще викам след ветровете и ще пускам дълги цветни панделки след балона и ще хвърлям над градовете купища картички, рисувани от деца. И балонът ми ще е огромен и жълт и тоооооооолкова кръгъл. И ще си има име, но още не го знам, защото първо трябва да се запознаем. Всички ще ме познават и децата ще рисуват сладки жълтички елипси в тетрaдките си по математика и ще искат, когато пораснат, да станат като мен. А аз ще им се усмихвам… И ще ги уча на детски песнички. И ще им подарявам захарни петлета и майките им няма да ме обичат, защото ще съм им развалила обяда. И ще спирам над всяко населено място, за да им разкажа за миризмата на полските цветя.
Пътешествието ми ще приключи във Вършец. Оттам ще мина пеша по офроуд маршрута Ком-Емине, за да стана момичето (или жената или лудата),което си говори с морето. Ще си събера мидички и рапанчета по плажа и ще се върна вкъщи в книжарничката, за да си ги направя на герданчета и гривнички, както само аз си знам. И после ще дойде следващата година с новите си идеи…

И така, докато не се наложи да ме носят в огромен жълт паланкин на гърба на 2 магарета. Едното ще е с по-късо ляво ухо. Другото (не ухо) ще куца и паланкинът ми ще се клати, но аз пак ще се усмихвам. И ще подарявам балончета на дечицата и те ще вярват, че съм добра магьосница и няма да се плашат от беззъбата ми уста. Вероятно ще вържат 2 и 2 и ще си мислят, че магаренцата ми са омагьосани и преди са били непослушни дечица… А момиченцата ще искат мустаци като моите… Естествено това е в кръга на шегата, защото възнамерявам да умра красива, каквато винаги съм се считала и редовно ще ходя на бръснар заради мустаците и даже на Великден ще отделям по 5-6 минутки да се къпя, защото ще съм тооолкова заета да бъда щастлива…

И да се усмихвам…

Бррррррррррррррзз…
Била съм се подценявала. Просто не сте пoзнали. Аз ще стана най-щастливотo човешко същество на тоя свят и нищо не може да ме спре. Казах „човешко същество“, защото винаги ще вярвам, че сините пеперуди са най-щастливи. Макар че, като се позамисля, те не могат да четат и губят много. Ама наистина много.
Хайде, хапчета чудесни, искам да порЕсна!

С любов написано и почувствано от Инка
22:59 18.12.2006 г., гр. Шумен

>> от Katherine на 28 Декември 2006, 16:10

Прекрасно е!! Може ли да идвам и аз от време на време в книжарничката ти!

>> | от Az на 28 Декември 2006, 16:32

Да, разбира се!
Тя е специално за хора като теб. Между другото, търся име за книжарницата. Знам, че можеш да помогнеш…

>> от Lady Frost на 30 Декември 2006, 12:42

Понякога много искам да съм като теб. А не вечно нацупената, сърдита и скептична смотла…

„Небе, Море, Море, Небе
Луни, Мечти, Мечти, Луни

Копнеж и страх
Защо боли
Нали мечти?“

>> от Katherine на 02 Януари 2007, 19:58

Може да бъде Книжарничката на Ина и Яна Почти като Ин и Ян…
Целувки и на двете

>> от Az на 03 Януари 2007, 16:51

Целувките се приемат. А Ян с Я на китайски значи дявол. Като правех бели като малка мама казваше, че дяволчето Фют пак е влязло в мен. Много подходящо предложение. Пък и май Инка ми викат напоследък..

Мерси и целувки и за теб

>> от Kris на 03 Януари 2007, 21:09

Много е хубаво, искам и аз с вас, дами особнячки!

>> от efina на 04 Януари 2007, 21:39

Хехееее, забравихте дебелата бабка, дошла от далече за рождения ти ден,
дето без малко не срути къщичката на дървото…:))

>> от Az на 06 Януари 2007, 11:35

Всички с цветно мнение са поканени на нашето дърво и особено ти, Ефинче! Ще е яко и ако си намерим глинени свирки петлета като в Пипи Дългото Чорапче…

>> от efina на 16 Януари 2007, 19:57

Бих се задоволила и с окарина:))

>> от momo на 16 Януари 2007, 22:27 Много обичам да чета този пост, когато съм тъжна. Толкова е… оптимистично… приказно.. истинско..

>> от Az на 17 Януари 2007, 18:56

=D
[ами не знам - вероятно ти си от малкото хора, които ми вярват]
[важното е, че аз поне вярвам]

Лимон и лимонада

Периодично карам децата пред блока да си измислят приказки – всяко подхвърля по изречение и става много сполучливо…
Та точно тази не мога да не я споделя с вас…

Та един ден един лимон срещнал една лимонада. Поздравили се и лимонадата пожълтяла още повече, защото била много срамежлива. После станала светло зелена, а накрая и червена, защото се сетила, че иска да се ожени за него и да „правят секс“(бел. пр. – думи на 8 годишно момиченце).
Тогава лимонадата му казала, че го обича и той й предложил брак. Тя „се хвърлила да го целува“ . Над нея се появило сърчице. Тогава зазвучала музика и двамата погледнали нагоре. И що да видят?! – ангели танцували над тях и пеели песни и имало заря и небето било много синьо и… и… (и тук моите хлапета започват вече за хълцат от въодушевление…;)).
А после лимонът и лимонадата си родили… лимонадче.

01 Септември 2006

>> от momo

Може лимонадчето да е изглеждало така…

    За първи път от много време бях излязла. Ани беше решила, че е добре да се разнообразя след… абе какво се преструвам, че ми е леко да го кажа, след случката със Асен. Не – нямам предвид това, че ме използваше за извратените си сексуални желания, нито че ме биеше за всяка капка алкохол, изпита в бара. Но никога няма да му простя, че заради него изгубих детето. Той не знаеше. Не исках да му казвам. Никой не заслужава баща като него. Но онази вечер в тоалетната той беше по-груб от всякога. Сигурно дори не е забелязал кръвта, която се стичаше от мен. Дано! Не му дължа оправдания! Нищо не му дължа!
Ани също не знаеше, но за да й се отблагодаря за мълчаливата болка в погледа, се съгласих да изляза. Оставих се да ме води и влязохме в някакъв евтин бар, където можехме да се скрием в ъгъла и да се преструваме на щастливи. Музиката беше малко тиха и на моменти почти се стрясках от нотките на истерия в гласа си. Затова гледах само да се усмихвам и да кимам. Така изгоних и някакво мило момче, но нопоследък не можех да търпя мъжете. После отнякъде се появи Стоянчо – последната любов на Ани. Завиждах й – той поне беше свестен. Нисичък и чорлав, ама свестен. Направих се, че не ми е неприятно да си тръгнат, но веднага след това съжалих. Асен се появи и развали вечерта ми с гръм и трясък. Както винаги наведох глава и се праевх, че го слушам. Дано този път да не пие много… Но той… е – не! Нервите ми не издържаха! Просто станах и си тръгнах. Още във фоайето сълзите ме предадоха и започнаха да се стичат по вече не толкова свежото лице. Не им обърнах внимание. Тия дни ми е все тая дали плача. Животът е гаден!
Отнякъде се появи и някакъв смешник – беше решил да се прави на джентълмен – подаде ми кърпички. И ей така си тръгна. Докато се мъчех да реагирам, Асен се втурна към мен, зашлеви ми плесница и хукна навън. Знаех какво ще стане. Толкова пъти съм бърсала кръв по пода у тях… Откъде се намери тая жал от мен, че да изляза навън и да помоля смешника да не пребива Асен. Поне не докрай. Не тази вечер. Толкова ни беше хубаво. Почти бях забравила за болката.
Мисля, че наоколо имаше и още някакви хора. Не помня. Знам само, че после се озовах в апартамента на Андрей (смешкото, де). Май се опитах да позамажа ситуацията и да го накарам да спре да задава въпроси. Настина спря. Не ми повярва. Не ми пукаше. После някакси съм заспала. Животът е изморителен.
Събудих се в леглото. Реших да направя кафе за тайнствения си благодетел. И без това нямаше да мога да изкарам деня без дозата си кофеин. И валидол. Наистина напоследък за нищо не ми пукаше. И той се събуди. Дрехите ми не приличаха на нищо и побързах да се намъкна в банята. Докато се усетя и той се беше изкъпал и влажните му устни целунаха челото ми. Обещавам да остана за обяд. Не знам как да му благодаря – просто се доближавам до него и му гоовря. Топли думи. Сигурно бих ги казвала и на детето си. Това бяха най-странните целувки в живота ми – едновременно сладки и толкова горчиви.
Той приготви обяда, пристигна и Ани. Чувствах се като в приказка. Не – като в детството си – спокойна и защитена.
На следващия ден вече трябваше да се прибера. Естествено Асен ме чакаше пред входа. Закара ме у тях. Не спираше да повтаря, че съм курва и ще ме убие заедно с Андрей. Не знам защо този път заплахите му ми се видяха истински. Изтърпях го и през сълзи се прибрах. Не помня кога Андрей се е появил, нито майка, нито Ани. Явно трябва да намаля приспивателните. И без това не
могат да спрат сълзите.

Аз се оправих. Единствено ми тежеше, че намерили Асен пребит до смърт. Все се страхувах да не би да не е той или още по-лошо – да не би Андрей да му е направил нещо. Преместих се у тях. После и в родния му град. Един хубав ден Андрей ми цъфва с предложение за брак. Но по това време вече ме беше научил да бъда откровена да болка.  Направо си го попитах какво е станало с Асен. Не моежх повече да се преструвам, че съм забравила миналото. Така не се гради бъдеще. Беше ме страх от отговора. Имало е защо. И да ми го каже точно сега. Когато отново ми закъсняваше. Вече не се и съмнявах, че съм бременна. Мислех, че този път ще е по-различно.

Но през нощта след скандала сънувах как Асен казва, че детето ми ще е или курва или побойник и че трябва да го кръстя на него. На сутринта си събрах багажа и се прибрах вкъщи. Този път не пиех лекарства, но си беше същото – е, излизах от леглото и плачех, дори докато решавам кръстословици. По старата схема не отговарях на никакви писма, обаждания, посещения. Ани ми каза, че Андрей е заминал за чужбина. И аз не знам защо, но в този момент спрях да плача. Може да са ми свършили сълзите, може да съм решила, че светът е свършил.
Но не беше така. Вече бях в четвъртия месец и определено ми личеше. И един ден просто отворих вратата и намерих на прага Андрей с най-ослепителната усмивка, на която е способен. Да – в ъгълчето се прокрадваше и малко съмнение, но аз се престорих, че не съм го видяла и скочих на врата му. Разцелувах го и заповтарях в унес как ми е писнало сама да решавам кръстословици и че не искам детето ми да има такава жестока майка…

(по разказ на един приятел)

Разходка със себе си

 

      И защо излязох на разходка? Знам, че прогнозата беше за дъжд. Знам, че никоe момиче не идва в този край на града. А аз продължавам – ей така, без цел. Вървя си напред и не усещам нищо. Виждам как клоните на дърветата се люлеят, виждам как  пухкави облаци се трупат по небето и се строяват като фигурки на шахматна дъска. Виждам, че птиците са изчезнали. Виждам объркване в стойката на къпината край пътя. Да, настроението на природата днес е забележително. Всички са се скрили, а аз съм толкова нищожна, че светът дори не знае, че съм навън и гледам.

      Гледам. Цяла съм се превърнала в поглед. Няма ме и сега мога само да наблюдавам. Навеждам се над близката вадичка, но и там не съм. Водата не е мътна, напротив – дори видях как една рибка намигна и бързо бързо се скри зад страннозелен камък. С танцувална стъпка продължавам нататък. Вървя и само констатирам как природата не ме забелязва, как тревата настръхва и как слънцето вече не е жълто и се е свило на топка Дали го е страх?

      Спъвам се в камък. Продължавам. Като че ли знам накъде отивам. Може би наистина е така. Краката ми уверено се движат все на ляво. Около мен се редуват мрачни стари дървета с гъсти корони и хилави фиданки, сякаш голи. Те преплитат клоните си като в някакво огромно хоро, а слънцето все така си тъмнее. Никой цвят обаче не е същият. Магия се крие в бялото на теменужката и в жълтото на минзухара – заряд, готов да изригне. Странно – не се учудвам на тези си мисли. Възможно ли е някога да съм знаела всичко това, но да съм го забравила?

      Клоните започват да треперят. Облаците по небето са се прегърнали – голям мрачен купол слиза надолу – и те искат да се включат в танца… Край мен прелита пеперуда. Толкова бърза, че цветовете по крилата й са се слели и вместо приказна дъга виждам само някакво проблясване в жълто като юлско слънце. Къде ли е хукнала? Всъщност няма значение – аз продължавам на изток.

      Дърветата сега са по-високи. Изглеждат достолепни, но и притеснени. Сигурно и те като мен предчувстват, че ще се случи нещо важно. С всяка моя крачка навлизам все по-дълбоко в някаква гора. Обзалагам се, че вчера тя не беше толкова гъста! Или просто не съм я забелязвала преди… И това няма  значение. Важното е, че сега един куп тополи ми праявт знаци да се приближа към тях. Милите! Направили са ми люлка от клони и само чакат да се отпусна в нея. Идеята да седна и да погледам ми се нрави, но краката ми не се отклоняват. Вместо това аз влизам в най-гъстото. Всяка моя стъпка е мъчение. Не, аз не усещам болката или вятъра, който ми оплита косата – виждам само как тъжно се навеждат разни коренчета под мен и как игриви струйки кръв се стичат по дланите ми.

      Една капка се отделя от другите и капва оловно бавно. В момента, в който докосва земята, светът сякаш полудява. Купища прашинки се надигат неспокойно и се завъртат в спирали нагоре към… някаква по-голяма, всеобща спирала. Не ми харесва да я гледам. Няма да я гледам! Отказвам да я гледам! Светът  се смълчава – той вече е само една красива дива гора. Затварям очи и бягам.

      Около мен всичко се върти  в шметен танц. Клони раздират очите ми. Падам. Ставам. И какво да видя? Шишарка! Разперена шишарка на земята. Наоколо й всичко лети, а тя стои и не мърда. Вихреният танц я заобикаля, сякаш е невидима като мене. Не може да се обърне и чака светът сам да мине покрай нея и да й покаже цветовете си. Затова пък той днес наистина държи да мине оттам. Постепенно вихърът се засилва и аз виждам, че в него са се включили камъни, червени листа, почивали цяла зима, кой знае откъде довяни пера и даже една заблудена светулка. Миг невнимание и загубих шишарката от поглед. А отвътре знаех, че тя ме чака. Иска да я докосна, да й се усмихна, да й разкажа за синьото на небето, да я завия с листа и двете заедно да заспим…

      Момент! Да – виждам я! Още е тук. Стои си и не мърда. Струва ми се, че се е завъртяла, но толкова леко, че не съм сигурна. Шишарка-герой! Полудявам ли или ми се усмихва? Минутка. Втора. Още. Говорим си. Тази вечер няма тайни за нас – звездите са близо, самодивите не пеят. Интересно ми е, но ми е все по-трудно да чувам новата си приятелка. Млечнобяла мъгла ме прегръща, а планините се приближават към мен –мрачни и мълчаливи…

      Студено. Искам да погледна около себе си, но не мога. Най-накрая отварям очите си и съм заслепена от белота. Нищо. Светът е изчезнал и пред мен има само белота. Страшна и изпепеляваща. Затварям очи. Ето – нещо се чува! Някъде тече река. По-скоро мъничко поточе – далече, много далече. Жадна съм и отварям очи. Обръщам глава – все наляво – непозната стая, а от някаква много бяла ръка излизат куп тръбички. Къде съм? Вглеждам се по-съсредоточено. Изненадана съм да открия, че пръстите се свиват по моя команда. В болница съм! Изведете ме оттук! Искам си при шишарката!

      Мрак. Някакви гласове се опитват да ми обяснят, че трябва да остана. Били ме намерили на самия ръб на някаква пропаст… Пропаст ли?! Че в природата няма пропасти – тя е съвършена!

      Студено ми е! И шумно…

 

                                 05 Юни 2007

Какво е любовта според децата

Група от професионалисти задали на деца от 4 до 8 години въпроса: „Какво според теб значи ЛЮБОВ?”
Отговорите, които получили, били по-смислени и по-дълбоки, отколкото някой е можел да очаква. Вижте и кажете какво мислите:

Когато баба получи артрит, тя не можеше повече да се навежда и да си лакира ноктите на краката. Оттогава дядо прави това вместо нея винаги дори след като и той получи артрит на ръцете. Това е любов.
Ребека – 8 години.

Когато някой те обича, той произнася името ти различно. Ти просто знаеш, че името ти е чисто, произнесено от него.
Били – 4 години

Любов е, когато едно момиче си слага парфюм и едно момче си слага афтършейв и те излизат заедно и се миришат.
Карл – 5 години

Любов е, когато ти отиваш да си купиш нещо за ядене и даваш на някого повече от твоя чипс, без да искаш той да ти дава изобщо от своя.
Криси – 6 години

Любов е това, което те кара да се усмихваш, когато си тъжен.
Тери – 4 години

Любов е, когато мама прави кафе на татко и сръбва от чашата му, преди да муя даде, за да е сигурна, че е хубаво и не пари.
Дани – 7 години

Любов е, когато се целуваш с някого през цялото време и когато се уморите да се целувате, ти искаш още да бъдеш с него и да си говорите още. Мама и татко са такива. Те изглеждат неприлично, когато се целуват.
Емили – 8 години

Любов е това, което е в стаята с теб на Коледа, ако ти спреш да отваряш подаръците си и се заслушаш.
Боби – 7 години

Ако искаш да се научиш да обичаш по-добре, трябва да започнеш с приятелите, които мразиш.
Ника – 6 години (ние имаме нужда от няколко милиона повече Ники на тази планета)

Любов е, когато казваш на едно момче, че харесваш ризата му, когато го виждаш с нея всеки ден.
Ноил – 7 години

Любов е, когато една стара жена и един стар мъж са още приятели, макар че се познават много добре.
Томи – 6 години

По време на моя рецитал по пиано, когато излязох на сцената, много се страхувах. Видях колко много хора има в залата! Всички ме гледаха. И видях татко, който ми махна с ръка и ми се усмихна. Той беше единственият, който направи това. Повече не се страхувах. Това е любов.
Синди – 8 години

Мама ме обича повече от всеки друг. Никой друг не ме целува, преди да си легна.
Клер – 6 години

Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото парче от пилето.
Илейн – 5 години

Любов е, когато мама вижда татко мръсен и потен и въпреки това му казва, че е по-хубав от Робърт Редфорд.
Крис – 7 години

Любов е, когато кученцето те близва по лицето дори тогава, когато си го оставил цял ден само.
Мери-Ан – 4 години

Зная, че по-голямата ми сестра ме обича, защото ми дава всичките си стари дрехи, а после трябва да излезе и да си купи нови.
Лорен – 4 години

Когато обичаш някого, клепачите ти подскачат нагоре и надолу и очите ти излъчват звездички.
Карен – 7 години (каква представа!)

Любов е, когато мама вижда татко седнал на тоалетната, и не мисли, че това е срамно.
Марк – 6 години

Наистина не трябва да казваш на някого „Обичам те”, ако не мислиш така. Но ако го мислиш, то трябва да му го казваш много пъти. Защото хората забравят.
Джесика – 8 години

източник:

http://svirepolimonche.wordpress.com/2007/11/06/%d0%9a%d0%b0%d0%ba%d0%b2%d0%be-%d0%b5-%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%be%d0%b2%d1%82%d0%b0/

Пожелах му

Още като се запознахме знаех, че има повече от голяма вероятност да замине за Англия.  Но на мен не ми пукаше. И без това бяхме от различни градове… Да ама не съм и подозирала, че ще се влюбя. В това няма нищо лошо, но аз съм Наистина Влюбена – онова голямото нещо, дето плаши и те кара да не спиш. Карай. Харесахме се и взехме, че се взехме. Виждахме се от време на време, а в родната компютърна зала вече ме знаят по име и сигурно им се явявам главен спонсор. Даже предния месец направиха ремонт и май аз доста съм помогнала за него. После си взех телефон и взехме да развиваме родните телекомуникации… Ама той замина. Наистина замина. Ей така – да не повярва човек как усетих, че разстоянието се удължи! Усетих го. Вчера ми се обади за последно и ме помоли да му пожелая нещо. Измърморих нещо от сорта да не проспи полета или поне излитането си (което си е хубаво пожелание, щото мойто глупаче напоследък системно не си доспива). Ами как да му пожелая нещо!!! Ако исках да пожелая всичко най-хубаво, то щеше да звучи така: „Бягай от мен, щото аз си знам най-добре каква напаст съм!“. Ако му бях пожелала това, което на мен ми се искаше, щеше да звучи така: „Не заминавай!“. Затова просто се направих на глупава. Не че ми беше много трудно… Но той замина без подходящ поздрав от мен.

… с мисли ще ти пращам слънце и попътен вятър, нека най щастливата звезда да те води в нощта!..

В песничката за Ум се пееше „Сбогом“, но аз предпочитам да си мисля, че е само „До скоро“ или „До след 3 месеца“. Защото… защото вече не мога да мисля. Близките три месеца не искам да мисля. Надали ще ми е проблем. Ще се изключа за света, ще надебелея или ще разглезя още повече сестричката си, но няма да мисля за това колко далече е той. За това колко раздалечени са сърцето и тялото ми. Ще си гушна плюшената маймуна и ще чета книжки за хора, които живеят. Вместо мен. Защото… хммм… защото…
Ми отказвам да търся тоя отговор. Ще спра да дишам, защото ще спра да дишам. И толкоз.

ПП: Глупаче, ти дали се наспа? Понеже предполагам, че не си, ти написах нещо дълго, скучно и приспивно. Надявам се да е проработило… Защото за друго май не ставам напоследък…

24 Януари 2007